Създайте своя електронен МАГАЗИН и продавайте ОНЛАЙН - само за 54.99 лв./месец!

Blog

Силата на словото срещу тази на оловото
Posted by Ivan Popov in Стресни се

Убиец ли е войникът?

* текстът е задача по предмет „Литература и медии“

Убиец ли е войникът? Войникът – човешката силова единица, която е под командването на нечия политика. Войникът дърпа спусъка само по заповед. За него няма значение дали заповедта е за убийство над майка, дете, мъж, предател – това е неговото професионално задължение.

И извършвайки убийството той ли е убиецът или този, който му е наредил да го извърши? Какво мисли войникът и счита ли себе си за убиец? Смазва ли го военното време? Психологията на войника ще разгледам в три романа – „Преданост“ (Тимъти Зан), „Решенията на лидера“ (Тимъти Зан) и „Първа кръв“ (Дейвид Морел). Обзорът ще е за развитието на военната служба – настоящ войник, издигнал се генерал и бивш войник.

Allegiance на майстора на фантастичните новели Тимъти Зан представя петима войници от армията на измислената Междугалактическа империя, които получават заповед да отидат на една от планетите столици и да потушат бунт на местно население. Местните са „бунтовническа сган“, както им е описано в заповедта, които ламтят за власт и поругават имперските ценности. Когато войниците пристигат, заедно с останалите от легиона си, те заварват мирно население. Въпреки това заповедта не е отменена и започва избиване. По време на клането, чрез ретроспекция е представен момент, в който наскоро е била унищожена цяла планета, заради участието й в бунтовническо движение. Един от войниците се замисля, че не е възможно цялото население на една планета да е участник в партизанско движение. Дори и да се готви сепаратистко отцепване, то няма как цялата планета да е замесена и да се е наложило избиването на милиарди. Петимата войници бягат от легиона и се присъединяват към бунтовниците. Ренегатите съзнават, че Империята е зла и управлява, чрез насилие, терор и пропаганда. В книгата е представена и темата за расизма, като единствено човешката раса има право да работи. Всички останали хуманоиди и разумни раси са роби.

Войникът не е безчувствено оръжие за избиване. Той следва заповедите – така, както го прави всеки един работник. Пощальонът най-вероятно също не е възхитен от ежедневното набутване на хартиено-мастилени смесици в метална кутия 50х50 см, но това е неговата професия. Няма нищо хубаво във войната, но не войникът е извършилият греха на убийството.

А кой е? Генералът ли?

Генерал Джордж Патън – две пурпурни сърца и две сребърни звезди – герой от Втората световна война за САЩ, чието мото е: „Никое копеле не печели войната като загива за родината си. Печели я като накара другото нещастно копеле да загине за своята.“

Патън е смятан за един от най-коравосърдечните генерали в световната история, който е унижавал своите войници по време на учения и е разбивал чуждите войски в реална битка. Той дори далеч не е литературен герой, но е първообразът на мнозина.

 „Решенията на лидера“ – друга книга от носителя на награда „Хюго“ Зан. Много от героите са същите, както и в „Преданост“. Бунтовниците набират сили и се готвят за стратегически атаки над Империята. Движението е представено като безкористно, водено само от идеала за освобождение. Въстанието има своите генерали, които постигат своите малки победи над империята, но с цената на много жертви. Изниква въпросът дали свободата струва толкова жертви.

От друга страна генералите на Империята са като добре роботизирани тактически машини – те са обучени, не пестят ударната си сила – нито в технически план, нито откъм човешки материал. И въпреки цялата си непоколебимост, която демонстрират пред политическите лидери, те не желаят война. Дори се възхищават на бунтовниците, заради смелостта им и вроденото чувство за тактика. Не желаят войната, но са принудени да я работят.

Както и истинският Джордж Патън – страшилището за всеки млад войник – е бил сред привържениците на идеята конфликтите да се решават със спортни състезания. Желаел е във военните действия пък да се атакува само със хладни оръжия и дори патентова свой тип сабя. Той е и участник в петите олимпийски игри, където се нарежда пети в модерния петобой. Генералът е бил близо до златния медал, но съдиите отчитат 0 точки за един от изстрелите му. Патън до края на живота си твърди, че въпросният изстрел просто е дублирал точно пробитата дупка от предходния. Реплика на Джордж Патън е е, че „пинта пот може да спести галон кръв“, в подкрепа на спортни игри, вместо военни конфликти.

Страшните генерали не са убийци.

А как уврежда войната психиката на войника? Точно това ни разказва сюжетът на Мореловия роман „Първа кръв“, по чийто сценарии по-късно е създадена култовата холивудска продукция „Рамбо“.

Нека излезем от рамката на касовия екшън и разглеждаме книгата. Рамбо – герой от Виетнамската война – се скита из всички кътчета на САЩ. 16-годишен е започнал обучението си за специалния отряд на армията. Единственото, което познава от живота, е войната. Той няма друго образование, 20-годишната война го е ослепила за цивилния свят, няма приятели, девствен. Навърта се около Медисън, Кентъки – това е поредната му спирка в безцелното му скитане. Местният шериф му казва, че не иска такива скитници в неговия район и го гони. Рамбо се връща, за да си купи храна, но местната власт го арестува. Подлагайки го на унижения, ветеранът и увредената му от войната психика си припомнят мъченията, на които е подлаган във Виетнам. Това ескалира в избиване на местните ченгета и укриването му в горите. Организирана е хайка за намирането му, в която той убива голяма част от местните полицаи. Рамбо не осъзнава какво върши – той познава единствено войната, мъченията, а мозъкът му в продължение на 22 година е бил програмирван да извършва убийства. В края на книгата Рамбо умира в битка.

Най-силният момент от романа, обаче, е разговорът между Рамбо и бившия му генерал. Пред него той спира да бъде увреден от войната получовек и за малко отново е момчето, което живее безгрижно във фермата на баща си. Следва неговата изповед – за това как той и другите оцелели се връщат от войната, как генералите им са разказали, че ще бъдат приети като герои. Но на летището ги очакват местното население на САЩ, замерват ги и ги наричат „детеубийци“. Политиците набързо упрекнали за всичко военните и забравят, че те са тези подтикнали ги и наредили войната.

Не оръжието на войника произвежда изстрела.

Куршумът се пуска от оръжието на политика.

А оръжието на политика е именно войникът.

Той е неговата пионка.

Той е неговата изтривалка.

А пред обществото е обратното.

Политикът дава интервюто, с което отново става невинен.

Силата на словото срещу тази на оловото. Copyright

Post A Comment

*