Създайте своя електронен МАГАЗИН и продавайте ОНЛАЙН - само за 54.99 лв./месец!

Blog

Posted by Ivan Popov in Събития

Една прекрасна емоция..

Знаете ли… Преди няколко седмици бях възмутен. Бях възмутен, когато разбрах от двамата американци, които ми преподават в училище – Брет Джонсън и Алекса Уийкс, че работят като доброволци в сиропиталище в Пазарджик. Чудех се наистина ли сме толкова безсърдечни, че двама американци на 24 и 22 години, бяха хората, които ходеха при децата два пъти в седмицата. Бях и възмутен, че трябваше да дойдат те за да кажат на мен и моите съученици, че може да ходим с тях и да се занимаваме с децата.
Моите съученици направиха прекрасен жест, като се отзоваха веднага и посетиха децата не един път. Програмата ми не позволяваше да отида с тях, но това се случи днес. Днес отидох с Брет и Алекса. И знаете ли – чувството беше прекрасно. Две четиригодишни момченца – Ванчо и Наско веднага дойдоха при мен и започнаха да си говорят с мен. Поискаха да им покажа снимки на моята „кака“ както те я наричаха. Отне ми няколко секунди да се сетя, че става въпрос за приятелката ми. Поиграхме си и се поборихме малко. Двамата бяха усмихнати и щастливи от малкото внимание.
После се запознах с 12-годишния Тони и двете му по-малки сестри. Разпитваше ме какво спортувам, как прекарвам времето си. Беше впечатлен от историите, които му разказвах и от упражненията, които ме помоли да му покажа. Но истината беше, че впечатленият бях аз… Той беше на 12 години, в дом за деца и въпреки това, беше отличник в училище и по неговите думи „най-бързият от момчетата в класа“. Веднага ме попита дали и той може да тренира като мен. Това предизвика интереса ми и говорих с неговите учителки. Те казаха, че наистина ще се радват, но трябва директорката на сиропиталището да разреши.
Та както казах, бях наистина впечатлен. Тони ме попита дали, това, че е малък, значи, че някой по-голям, с по-големи крака ще го победи. И преди аз да довърша изречението си, той си отговори сам – „Всичко е в сърцето ми“.
Дребосъците бяха наистина щастливи, усмихнати и добри деца. Спретнати и чистички, те миеха ръцете си преди и след ядене и си правеха едно на друго забележка да не ядат от земята. Малкият Ванчо, пък, старателно ми обясняваше, че топката била кожена, а не гумена.
И знаете ли… Днес вече не съм възмутен… Днес не ме интересува, кой се грижи за тези деца… Не ме интересува, дали ще отида аз при тях или някой друг. Интересува ме, че някой го е грижа за тях. Интересува ме, че те не са глупави и отказващи да научат нещо. Интересува ме, че са добри и наистина вярващи в доброто. Което всъщност е важното…

Подобни публикации:

Post A Comment

*